– Щом нямаш вяра в това, което вършиш — рече замислено Верена, — защо ще го вършиш? Сетне ще ти се струва, че цял свят те е излъгал… Грозни неща никнат в измамена душа, смучат до корен всичко, от което си летял… дори да си роден безкрил. Очите й просто… ами, биеха на очи, при това думата „бие“ говореше за удари на стенобойно оръдие. Същински таран, който на третото си люшване събаря обковани с желязо дъбови крепостни порти и помита кули, гордо стояли векове наред. Ирисите преливаха от малахит към аметист през морскосиньо, в тях проблясваха златни искрици и играеха спиращи дъха вертикални цепки-зеници с цвят на кадифен космически мрак. Някога змейовете живеели на земята сред нас, хората. Били крилати, с блестящи люспи, които огрявали всичко наоколо като слънцето. Но по време на появата на барута, змейове, самодиви и таласъми един по един се изгубили. И да има останал един от тях нейде в нашите земи, много надалеч ще да е това място. Затова чак до 19 май 1996 година никой не ги бе срещал, нито виждал. Докато един човек не успя ДА ПРОБУДИ ДРАКОНЧЕ… Николай Теллалов е автор на романите „Царска заръка“, „Пълноземие“, „10–9“ и сборника „Ангели пазители“. Предстои излизането на романа му „Слънце недосегаемо“. За творчеството си споделя: „Пиша фантастика и измислям светове, в които бих искал да живея.“ „Да пробудиш драконче“ се появява за първи път през 1997 г. и заема второ място в класацията на читателите за българска фантастична книга на десетилетието 1990–1999 г. Усещаш върху кожата си синьозелен поглед и огнен дъх и оставяш всичко това вълшебство за де промъкне под кожата ти, да се разлее топло в теб, да те обгърне. Не ти остава друго освен „Да пробудиш драконче“ и да полетиш на люспестите му криле. „Да пробудиш драконче“ се чете на един дъх, не — на едно вдишване, и ококорено, а после насъбраната емоция се излизва с горещ издишв-въздъхв и мигаш, мигаш, мигаш и се усмихваш мокро. Полъх на крила, освободени от приковаваща магия, прокраднал се като загатване на пролет в зимата на вцепенения от усещане за безсилие днешен ден. Вълнуваща глътка надежда, че свързването с човешките ни корени ще ни извиси към слънчево бъдеще. Можем ли да вплетем заедно вълшебството на българската митология и мутренската действителност на деветдесетте? Любовта, тая най-нежна нишка, и достойнството, този най-забравен вътък? „Драконче“ ме смайва как…