«Ім’я рози» — перший роман видатного італійського письменника, вченого і філософа Умберто Еко. Опублікований у 1980 році, він відразу ж став супербестселером. Книгу перекладено багатьма мовами, і сьогодні вона вважається класикою світової літератури. «Ім’я рози» — захоплююча детективна історія, органічно вплетена в реальні історичні події ХІV століття

Някъде в южен Пиемонт, там, където години по-късно ще се издигне град Александрия, Баудолино, малко селянче, надарено с богата фантазия и лъжлив език, впечатлява Фридрих Барбароса дотам, че той го осиновява. Баудолино разказва измислици, но като по чудо всичко, което изрича, се превръща в История. По този начин, наред с други неща, той съставя фалшиво писмо уж от отец Йоан, легендарния владетел на християнско царство в далечния Изток, който по-късно векове наред е разпалвал въображението на мнозина западни пътешественици. Подбуден от измислиците на Баудолино, Фридрих повежда Третия кръстоносен поход за освобождаване на Божи гроб, но действителната му цел е да стигне до царството на отец Йоан. Приключенски роман за рицари, история на едно невъзможно убийство, фантастичен разказ за причудливи същества — „БАУДОЛИНО“ е необикновена книга, плод на ерудицията на Умберто Еко и на тънкия му хумор. Умберто Еко е роден в Александрия, Северна Италия, през 1932 г. Преподавател по семиотика и президент на Висшето училище по хуманитарни науки към Университета в Болоня. През 1980 г. дебютира в художествената литература с романа „ИМЕТО НА РОЗАТА“, последван от „МАХАЛОТО НА ФУКО“ и „ОСТРОВЪТ ОТ ПРЕДИШНИЯ ДЕН“

След „Името на розата“, роман, разбил представата за скучноватата семиотика, за криминален жанр, за тъмно Средновековие, за професионален писател, за новостите на Новото време и дори за мързелив читател (дебелата книга се радва на успех навсякъде, където се появи: от Япония, та до България), не си струва да се представя самият Умберто Еко. Професорът от Болоня, станал между другото почетен доктор и на Софийския университет, сигурно пак пише нещо, което ще ни изненада и ще ни кара да сменяме представите си, всяка от които поне в неговия случай се върти около едно, а именно — отговорността на интелектуалеца в нашето калейдоскопично време се състои в опазване на ценности, в строене на крепости, които да устояват на тараните на силните — поради множествеността си — еднодневки, все едно от какъв тип ще са те: политически, философски, естетически, информационни и така до видеоклиповете. Текстът, който представяме тук, е доказателство за това; той е четен от Умберто Еко през 1967 г. в Ню Йорк на конференцията „Визия ’67“, организирана от Международния център за комуникация, изкуство и наука

След „Името на Розата“ „Махалото на Фуко“ утвърди славата на италианския културолог Умберто Еко като един от най-четените романисти в света през последните години. Неотстъпващ със седмици първите места в литературните класации в множество страни, където бе преведен след излизането му през 1988 година, вторият роман на Еко само в най-общи линии може да се сравни с познатия на българския читател първи роман „Името на Розата“ — „Махалото“ не отстъпва на „Розата“ нито по отношение на невероятната ерудиция (съчетана с неуморима изследователска дейност) на автора, нито на особеното му отношение (смесица между преклонение и ирония) към историческия факт и документ, нито на дарбата му да увлича читателя в буйния поток на своя разказ, чиито води тук с още по-голяма сила скачат от една епоха към друга, от един континент към друг, от философия към мистика, от индивидуални поведения към световни идеологии… Но макар погледът на Еко формално да е обърнат към миналото, той е преди всичко съвременен писател, способен да поднесе най-изненадващ гледни точки към Историята, към Философията, към Литературата. В „Махалото на Фуко“ читателят ще открие отговори на множество житейски въпроси, които си задава днес, а и ще научи безброй любопитни факти около кабалата, франкмасонството, алхимията, прераждането…

Роман-бестселер «Маятник Фуко» уславленого італійського письменника Умберто Еко — своєрідне злиття наукових зацікавлень автора, його рідкісної ерудиції і нестандартної манери письма — є захопливим, яскравим зразком новітньої прози, в якій елементи літературного пошуку поєднуються з детективним сюжетом, напруженою дією та широкими автобіографічними відступами. Герої роману — троє редакторів одного італійського видавництва, — прагнучи задля інтелектуальної забави підкинути поживу різноманітним ловцям таємниць і шукачам Усесвітніх Змов, переосмислюють і переписують історію під кутом зору вічної підозри і створюють свій грандіозний План

«Не сподівайтеся позбутися книжок» — це не погроза сучасних європейських інтелектуалів Умберто Еко та Жан-Клода Кар'єра, а іронічне застереження, оперте на досвід тривалого книгокористування. Життя серед давніх і сучасних видань, пошуки інкунабул, епізоди випадкового успіху чи несподіваної втрати, ретельність добору власних книгозбірень постають в бесіді, до якої хочеться долучитися — часом посмішкою, часом реплікою. Читач-книголюб не лишиться пасивним спостерігачем, бо все, що обговорюється в діалозі, так чи інак заторкує і його власне ставлення до написаного, виданого, обговореного й оціненого

Умберто Еко (нар. 1932 р.) — відомий італійський письменник, вчений і філософ. Його перший роман «Ім’я рози», опублікований у 1980 році, одразу ж став супербестселером. У видавництві «Фоліо» вийшли друком книжки: «Ім’я рози», «Бавдоліно», «Таємниче полум’я цариці Лоани», «Празький цвинтар», «Маятник Фуко». Після п’ятирічної перерви у січні 2015 року побачив світ новий роман Умберто Еко «Номер нуль» («Numero Zero»). Вікіпедія визначає його жанр як нуар. На відміну від попередніх творів письменника, події в ньому відбуваються у недалеку епоху — у Мілані 90-х років XX століття. Головний герой — редактор газети, створеної, щоб друкувати наклепницькі статті про бізнесменів і псувати їм репутацію. Однак, окрім теми продажної журналістики, Еко згадує і недавні політичні події в Італії — замах на Папу Римського, діяльність масонської ложі «Пропаганда № 2», операцію «Гладіо», проведену НАТО, і невдалий державний переворот

Събрана от кол и въже редакция подготвя ежедневник, който е предназначен не толкова да информира, колкото да изнудва и да хвърля кал, да прави долни услуги на своя издател. Параноичен редактор, който броди из налудничавия Милано (или налудничав редактор в нормалния Милано), реконструира историята от последните петдесет години въз основа на пъклен план, скроен около разложения труп на един псевдо-Мусолини. И под сянката на „Гладио“, ложа П2, убийството на папа Лучани, държавния преврат на Юнио Валерио Боргезе, ЦРУ, червените терористи, манипулирани от тайните служби, двайсет години атентати и отклоняване на вниманието — сбор от необясними факти, които изглеждат измислени, докато едно предаване на Би Би Си не доказва, че са верни, или поне че са вече признати от извършителите си. И накрая един труп, който ненадейно излиза на сцената в най-тясната и най-одумвана улица в Милано. Крехка любовна история между двама герои неудачници по природа — един провален писател и едно тревожно момиче, което е напуснало университета, за да помага на родителите си, и се е специализирало в клюките за романтичните връзки, но все още плаче на втората част на Седмата симфония на Бетовен. Съвършен наръчник по лоша журналистика, за който читателят постепенно се обърква дали е измислен, или е взет направо от живота. Историята се развива през 1992 г. и в нея се загатват много от мистериите и лудостите на следващите двайсет години точно когато двамата главни герои си мислят, че кошмарът е свършил

Малко повече от година след излизането на „Пражкото гробище“ в Италия книгата е издадена и у нас. Издател е отново „Бард“, а преводът е на Стефан Тафров. „Пражкото гробище“ е с обем 528 страници (на италиански) и вече цяла година е тотален бестселър в Италия, Испания, Аржентина и други испаноговорящи страни, а откакто излезе на английски — и в англоезичния свят. Само в Италия книгата излезе с огромния за страната тираж от 200 хиляди екземпляра! Действието се разиграва през XIX в. в Торино, Палермо и Париж. Читателят се запознава с една истерична сатанистка, с един абат, който умира два пъти, с няколко трупа в една парижка клоака, с един гарибалдиец на име Иполито Ниево, изчезнал в морето близо до Стромболи, с фалшивата записка на Драйфус до германското посолство, с постепенното нарастване на фалшификацията, известна като „Протоколите на мъдреците от Сион“, която ще вдъхнови Хитлер да създаде лагерите на смъртта, с йезуити, които заговорничат срещу масоните, с масони, карбонари и мадзинианци, които бесят йезуити на собствените им черва, с Гарибалди, болен от артрит и с криви крака, с плановете на пиемонтските, френските, пруските и руските тайни служби, с кланетата в Париж по време на Комуната, където ядат мишки, с пробождания от кинжал, с ужасни и зловонни свърталища на престъпници, които сред изпаренията от абсент правят кроежи за експлозии и улични бунтове, с изкуствени бради, с подправени завещания, с дяволски братства и черни литургии. Чудесен материал за четиво с продължение в стила на деветнадесети век, впрочем илюстрирано като френските feuilletons от онова време. Така остава доволен дори и най-мързеливият читател. С изключение на главния герой всички останали герои наистина са съществували и наистина са извършили тези постъпки. Самият главен герой прави неща, които наистина са били правени, но вероятно от много различни хора. Но пък нали постоянно си има вземане-даване с тайни служби, с двойни агенти, с подкупни чиновници и с грешни духовници, може да му се случи какво ли не. Пък и единственият въображаем герой в тази история май е най-истинският от всички и прилича много на други, които са все още сред нас

Що це, бульварний роман? Може й так, тим більше що й сам автор цього не заперечує. Адже в «Празькому цвинтарі» є змови, підземелля, повні трупів, кораблі, що злітають на повітря посеред виверження вулкана, вбиті абати, що воскресають кілька разів, нотаріуси з накладними бородами, сатанистки-істерички, які відправляють чорні меси, карбонарії й паризькі комунари, масони, фальшиві «Протоколи сіонських мудреців», і так далі й таке інше. Втім, у читача, що має гарну звичку думати, відразу ж виникає відчуття, що про все це він уже десь чув або читав. І це дійсно так. Крім капітана Симоніні, головного героя книжки, усі інші персонажі нового роману Умберто Еко існували насправді й робили саме те, що описане…