Десетина години след като написва последния том на прочутата си трилогия: „С огън и меч“, „Потоп“ и „Пан Володиовски“, големият полски писател Хенрик Сенкевич (1846–1916 г.) отново се връща към родната история, но вече много по-назад — към отношенията между Полша и агресивния Тевтонски орден в края на XIV и началото на XV век. Тези отношения стават тема на епохалния му роман „Кръстоносци“, излязъл през 1900 г. Централният проблем в него е агресията на немското рицарство, тъй като тя засяга жизнените интереси на цялото полско общество. От защитата на тези интереси до голяма степен зависи бъдещето на нацията. Историческата Грунвалдска битка между Ордена и Полша е не по-малко героична от битките срещу татарите или шведите. Тя не по-малко подхожда за художествено пресъздаване от сраженията и дуелите през XVII век. Тевтонският орден упорито се противопоставя на тенденцията към обединение на полския народ, като раздухва вражда между отделните княжества, за да има поводи за нападения и грабежи. Дългата и упорита борба срещу този орден е научила поляка да вижда в непримиримостта спрямо немската агресия проява на висшите човешки добродетели. Затова Грунвалдската победа през 1410 г. става символ на полското могъщество и укрепва полско-литовския съюз. Винаги когато над Полша надвисва немската опасност, в народната памет възкръсва споменът за тази победа и се появяват нови художествени произведения — резултат на вдъхновение и дълбок патриотизъм. Тази опасност се изостря особено през последните десетилетия на XIX век, когато Бисмарк отпуща огромни суми за денационализирането на полския елемент в завладените от Прусия земи. Но колкото по-нагла става агресията, толкова поведе се засилва, съпротивата на народните маси и на прогресивно настроената интелигенция. И когато в края на XIX в. се смята, че денационализацията на полските земи е приключена, сред народните маси се заражда мощно национално-патриотично движение, което намира отражение както в литературата, така и в изобразителните изкуства: Мария Конопницка („Глупавият Франек“, „Грунвалд“, „Ходиха тук немци“, „Към границата“), Болеслав Прус („Предна стража“), Ян Матейко (монументалната картина „Грунвалдската битка“), Грунвалдския паметник в Краков и др. Не остава чужд на тази линия и Хенрик Сенкевич, който с историческите си романи се стреми да „подкрепи сърцата“, като посочи, че и в най-тежки моменти полякът се е справял с врага. С духа на народния протест срещу немската агресия са пропити произведенията му „Из дневника на познанския учител“ и „Бартек победителят“. От тази атмосфера израства и „Кръстоносци“. „«Кръстоносци» е резултат на националната гордост, противопоставена на днешното робство“ — казва Сенкевич. Изглежда, че идеята за написването на романа се е появила у него около 1890 г., защото от следващата година вече имаме конкретни доказателства, че той събира материал за епохалната си творба. В писмо от 2 октомври 1891 г. до Адам Креховски Х. Сенкевич пише: „За «Кръстоносци» имам цял пакет книги, в които постоянно се задълбочавам…“ В друго негово писмо — от края на февруари 1896 г. до същия Креховски се казва следното: „Миналата година имах страшна невралгия в ръката. Тая година съм по-добре, но когато забравя и вдигна нещо по-тежко, веднага усещам болка — наистина неголяма, но понеже ми предстои да надвия с тая ръка такава сила, каквато е Орденът на кръстоносците, трябва да мисля за нея.“ А около пет месеца по-късно в друго писмо съобщава: „Отново за «Кръстоносци» във Варшава пишат предварително. Вече научавам материалите, но още не съм се заловил да пиша и не ще започна преди късна есен“ (1 юли 1896 г.). Трябва да се отбележи, че творческият процес при Сенкевич е твърде бавен. По принцип той винаги обмисля по-продължително всяка идея и тогава започва да я разработва, но все пак при „Кръстоносци“ има нещо по-особено, което още повече забавя процеса на писането. Отговор на въпроса в какво се състоят тези трудности дава сам авторът: „Като тема на историческо произведение тази във всяко отношение е най-трудната от всички, разработени от мене… Ако описваш времето на Нерон, разполагаш с такъв богат исторически материал, че не знаеш за какво да се заловиш най-напред, макар тази епоха да е отдалечена от нас почти две хилядолетия; а за XV век в нашата страна няма подобни извори. Макар и да е по-близка до нас с петнайсет столетия, ние знаем за нея извънредно малко, така че почти всичко трябва да се отгатва с помощта на интуицията. Как е мислил и чувствувал римлянинът през първия век на нашата ера, знаем отлично; а как е мислил и чувствувал полякът и литовецът от времето на Витолд — за това възникват хиляди съмнения.“ Както се вижда, при написването и на това произведение Сенкевич е останал верен на своя принцип за разработка на историческа тематика — преди всичко по документи подробно да проучи епохата, да използува постиженията на науката, да вникне в същността и в глъбините на времето, да разбере движещите сили на епохата, а не да се плъзга по повърхността, по външните събития. Той държи да разбере духа на времето, за което пише, и толкова пълно да овладее историческия, битовия и топографския материал, че после да си служи свободно с него. И това е принцип, който за Сенкевич е на първо място, когато разработва историческа тематика. На второ място той загатва и за друг важен проблем. — за ролята на интуицията в творческия процес. Тя следва да намери място там, където документите мълчат, където има празнини. А за епохата на тевтоно-полските отношения те се оказват немалко — както сам Сенкевич отбелязва. Въпреки това създадените от него с помощта на интуицията образи и ситуации се възприемат като действителни, реални, в съответствие с логиката на епохата. Сенкевич пише и „Историята възпроизвежда само най-важните събития. Като пресъздава историческите личности, тя отбелязва само най-важните линии от техния живот, между които има празнини. Да се запълнят тези празнини, е задача на фантазията. Тази дейност е равнозначна на логическо отгатване… Тези частни случаи трябва преди всичко да са логически съгласувани с колорита и настроението на съответната епоха; те не бива да противоречат на историческите събития в да оказват преобладаващо влияние, а по-скоро да правят впечатление а отделни реални нишки, от които е изтъкана материята на тогавашния живот.“ Както се вижда, според Сенкевич художественото произведение трябва не да фотографира действителността, а да създава впечатление за „истинност и реалност“. С други думи, той поставя знак на равенство между интуитивната догадка на художника и поетическата измислица. С това си схващане се противопоставя на позитивистите според които художественото произведение е толкова по-сполучливо, колкото е по-близко до фактите, до действителността. И може би най-трудната задача на автора при написването на „Кръстоносци“ е била да възстанови с максимална вероятност именно картината на нравите, на умственото и религиозното равнище на поляка през онази отдалечена епоха. А Сенкевич има ясното съзнание, че все пак за тези догадки и измислици трябва да съществува някаква реалност, защото, за да бъдат правдоподобни и логически верни, те трябва да са в крак с епохата. Затова Сенкевич търси подходящ ареал, който се отличава със своята по-голяма примитивност в начина на живота, на мисленето, на реагирането и т.н. Намира го в северното подножие на Татрите, където наистина животът на планинците се отличава с първичност. Разбира се, тук не става въпрос за копиране на явленията, а за филтриране и подсказване и не може да се каже, че полските планинци са облечени в средновековни рицарски доспехи; в „Кръстоносци“ доспехите се носят от истински рицари на епохата. И в този роман, написан за „подкрепа на сърцата“, се прокарва мисълта, че борбата се води между два свята, които защищават два противоположни принципа — единият — принципа на грабежите и постигането на своите цели „с огън и меч“, а другият — принципа да се брани родината; и тук е прокарана мисълта, че неморалният свят е обречен на гибел, както е в „Quo vadis“ и тук авторът създава образи, които остават в паметта на читателя като типове, при това образите имат не само общочовешки, но и индивидуални черти, а чувството за реалност е много силно; и тук от всяка страница лъха бодрост и вяра в по-добро бъдеще; и тук се дава възможност на поляка да почувствува реална, та сила и величието на своята родина. Идеята за неизбежната гибел на Тевтонския орден Сенкевич прокарва преди всичко чрез образа на великия магистър Конрад, който по природа не е нито хищен, нито безнравствен. Той става обаче такъв под въздействие на средата, в която е попаднал. За него е ясно, че здание, построено върху лъжата и жестокостта, върху грабежа и оскърблението на другите, не може да трае дълго. Такъв е неизбежният ход на историята. И затова, като предусеща близката гибел на Ордена, Конрад се чувствува нещастен, самотен. Върху него тегне трагическата обреченост на тевтонеца. В съдбата му се оглежда съдбата на Тевтонския орден. Историческата обреченост на Ордена прозира и в съдбата на вожда Зигфрид де Льове, който, по думите на автора, продал душата си на дявола. И този кръстоносец, достигнал до психологическо опустошение, понася ударите на трагическата съдба. Гибелта му символизира крушението на нравствените устои на Тевтонския орден. А за Сенкевич моралните норми са важно мерило в историческото развитие. Най-сетне гибелта на Тевтонския орден е подсказана и чрез гигантската битка през 1410 г., където вече се решава съдбата на единия или на другия лагер, Тази епична битка прави извънредно силно впечатление не само със своята мащабност, но и с динамиката си. Тук читателят не само вижда напрежението на физическите СИЛИ, но и чувствува душевната мощ: „Дойде време да се строшат зъбите им и да се отсече десницата им…“, „Ето човекът, който до тази сутрин се мислеше по-силен от всички владетели на света…“. Трупът му лежи пред крал Владислав Ягело. „И не само вероломният Орден на кръстоносците лежеше сега проснат тук, в краката на краля, но

„Пан Володиовски“ е третият том от историческата трилогия на полския класик Хенрик Сенкевич, който „Труд“ поднася на публиката с хъс към качественото приключенско четиво. Сагата за пан Володиовски, включваща и „С огън и меч“ и „Потоп“, ще ощастливи ценителите на стойностната историческа проза, сравнима по увлекателност и динамика единствено с „Тримата мускетари“ на Дюма. В България Сенкевич е познат най-вече с шедьовъра „Кво вадис“, роман за преследването на първите християни в Рим. Той му носи Нобелова награда и горещи акламации от Ватикана. Акламациите на читателите обаче са запазени за подвизите на пан Володиовски…

В продължението на историческия епос „Потоп“ Хенрик Сенкевич описва героичната отбрана на Жечпосполита срещу нападението на Швеция. Войските на шведския крал Карл Густав, който обичал да бъде сравняван с Александър Македонски, са предвождани от маршал Витенберг. В решителните схватки полският крал Ян Казимеж разчита главно на киевския кастелан Чарнецки — отличен тактик и храбър воин, безстрашен като вълк единак, готов във всеки удобен момент да се обърне с лице към преследвачите си и да нападне. В едно от сраженията загива шведският престолонаследник Валдемар. Огънят на войната е обхванал Велкополска, Малополска, Украйна, Литва и Жмудж. Срещу злощастната Полша се съюзяват шведи, прусаци, унгарци, власи и казаци. Целият полски народ се вдига на живот и смърт. Един суров воин безмилостно преследва шведската пехота, но кой се крие зад името Бабинич…

С романа „Потоп“ издателство „Труд“ продължава представянето на трилогията на Хенрик Сенкевич. На фона на епичните битки, саможертвата и страданията на полския народ в решителните му сблъсъци с шведските окупатори, читателите ще съпреживеят и любовта на млади и чисти сърца, благородството, верността и подкрепата между отделните герои на това завладяващо повествование. Предстои им среща едновременно със стойностна историческа проза и с приключенско четиво, изпъстрено с рицарска доблест, романтични страсти и героичен патос. Във втория том от трилогията пан Анджей Кмичиц воюва за свободата на отечеството и за личното си достойнство, но и за любовта на прекрасната Оленка

Безсмъртният Хенрик Сенкевич е роден на 4 май 1846 г. в малкото село Воля Окшейска, в Полесието. Произхожда от шляхтишко семейство. Расте в среда със здрави патриотични и борчески традиции. Майка му е близка родственица на големия полски историк Йоаким Лелевел. Сенкевич пътува из Европа, Америка и Африка. В трилогията „С огън и меч“, „Потоп“ и „Пан Володийовски“ основава своето изображение на проучени документи, но в същото време го изгражда върху много и разнообразни обществено-политически и лични конфликти, любовни преживявания, дворцови интриги, героични приключения. Сенкевич възкресява онази любов към отечеството, която е характерна за великите полски романтици от първата половина на XIX в. В днешното наше смутно време на национален нихилизъм несъмнено трилогията на великия писател ще бъде дълбоко почувствана от всяко истински родолюбиво и отворено за дръзновени приключения българско сърце — казваме дръзновени приключения, защото трилогията се чете на един дъх благодарение на наситените с приключенско напрежение сюжети