Прелестта на разказите на Херман Хесе (1877–1962) се корени в това, че тези пъстроцветни кристали притежават тайната на капките роса — и в най-малките си частици те са огледало на безкрайността. Под тънкото було на естетическата хармония в творбите на един от най-големите писатели на ХХ в. извира красотата на живота, но дебне и безумието на света

Романът „Нарцис и Голдмунд“ е определян като „най-хубавата и най-дълбоката книга на Хесе“. В сътворената от него вселена прозира философия, каквато всеки преживява в миговете на зрялост и себеосъществяване. Виденията на Голдмунд имат архетипен характер. Митологичните представи сякаш свързват прасвета и съвремието. Осезаем е преходът от вещественото и тленното към духовните ценности. И ако Нарцис се потапя в неизбродимата човешка същност и хармонията на живота, Голдмунд разкрива индивидуалността си в художественото творчество. Със съвършената си проза шедьовърът на модерната европейска класика „Нарцис и Голдмунд“ преобразява и зарежда с мъдрост и прозрения за Битието

Не към екзотиката на далечни страни, а към безпределно богатата „държава на духа“ ни повеждат творбите на Херман Хесе (1877–1962), включени в този сборник. Те представаляват различни жанрови и стилистични въплъщения на темата за твореца, за страданията и просветленията, от които се раждат произведенията на изкуството. Широкият спектър — от автобиографичните повести „Нюрнбергско пътуване“ и „Курортист“, през мъдро приказните „Лулу“, „Ирис“ и „Сидхарта“, до философската дълбочина на шедьоврите „Пътуване към Изтока“ и „Степния вълк“, признати за върхове в творчеството на Хесе — дава възможност на всеки читател да намери онези идеи, образи, подходи, които най-точно отговарят на личния му житейски и естетически опит. Защото това странстване по стръмни, но примамливи пътеки не само ни предлага нови впечатления, но и ни преобразява, помага ни да се издигнем над въртопа на всекидневието

Основният мотив в „Степния вълк“ е самотата, схваната като съдба, усамотяването като особено отрицание на действителността. Но, потърсил свобода и независимост в тях, героят се оказва с по-тежки вериги. Пътят на примирението е изобразен като гибелен. Къде аутсайдерът Халер може да се докосне до обществото? Вече не и в професорския дом, само старата кръчма остава убежище за единството на огорчените, самотните и нещастните за час или два, където се залъгват до следващата вечер. Драмата на Хари е болест на времето — Хесе подчертава това, пътят към хуманността е мъчителен. Цялата му проницателност е насочена към себе си. Вглеждането в собствената същност е болезнено, но едновременно упойва болките, причинени от света